НЯКОИ РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ЖИВОТА МИ КАТО ПЕВЕЦ
автор: анонимен

Пея ужасно фалшиво! Затова и въобще не искам да пея, нито по време на хваление, нито когато и да било. Не че имам нещо против хваленето на Бога. Не! Просто нямам дарба. Е, когато съм сам в къщи, мога и да се поотпусна малко, и без това на кой ли му пука? Често пъти службата започва, всички са изправени, молитвата приключва, а мен ме пробожда отново “тъпата” и до болка позната мисъл – “пея ужасно фалшиво!” Ако реша да понадигна глас, малко де, понасъбрал кураж от всичко наоколо, гледайки ги как пеят в хор, усещам неприятните и смеховити погледи върху себе си. Пот избива по гърба ми! Е, кой е този, който ще иска да пее, тогава?

Така дните минават, аз обаче упорито продължавам да пея фалшиво. Не, че не се моля Бог да се смили над изстрадалата ми душа, поне малко глас да ми даде. Понякога мислите ми са само там, дано Бог вече да ме чуе! Но, уви, отново служба, молитва... и страшните погледи върху мен.

Бавно и полека времето минава, обаче не се отказвам. Виждайки, че нищо не става се утешавам, че не съм единственият. Колко хора има по този свят, и повечето не могат да пеят. И то сред вярващите. К’во пък толкова. Отново, обаче съм тъжен... две прости ноти на кръст не мога да изпея, а приятелите ми извиват ли глас, извиват.

Времето отново лети, години минаха, а аз съм все там. Нито нотите пея, пък и текста бъркам. Пълен профан. Често пъти за пред другите, само малко да си повдигна и аз самочувствието, та да не смятат, че хич пък нищо не разбирам, се опитвам да изпея някой ред от някоя песничка. Ей тъй, за майтап. Пък и това е начин да затъпиш болката. Същата работа. Даже и по-лошо става. Приемат те несериозно. Даже и най-близките ти хора. Както и да е. Няма как. Явно, че така ще я карам и занапред. Без глас и без дарба ще вървя рамо до рамо с виртуозите...  Каква ирония!

Остава ми надеждата, че там горе при моя Господ музиката ще е с различни измерения. Няма да ми е нужен глас, ноти и всякакви мъчителни за мен неща. Да ви издам една тайна – казал съм на моя Бог, че като отида при Него, ще изпея ей така, тихичко на ушето Му една моя песничка. И Той просто ще я приеме, ще Ми се усмихне, ще се зарадва...

Мина мнооого време от последните описани мисли. За мен вече няма значение дали пея добре, идеално или най-фалшиво. АЗ ВЕЧЕ ПЕЯ ЗА БОГА. Честно казано, не ми пука какво хората ще кажат за моето пеене. Явно е, че Бог е отредил да се родя без тази дарба. ОК. Явно е, че Бог няма да ми я даде въпреки всичките ми молитви. ОК. И какво? Аз да не хваля ли Бога? Да не би гласът или извивките да правят хвалението? Да не би тез’, където са завършили КОНСЕРВАТОРИЯ, когато запеят пред Бог, Той да им пише оценка, все едно са на изпит? Да, да, ама не! И най-големия певец и най-фалшивият застанали пред Бога имат еднаква стойност. Еднаква ли? Зависи! От какво? От едно единствено нещо – МОТИВЪТ В СЪРЦЕТО ИМ!

Е, мисля че това е чудесен край за моите велики размисли!